Патрик Ярац, 30-годишен фотограф от Лондон, пътува до Минск в навечерието на изборите в Беларус, за да документира какво може да бъде падането на последния диктатор в Европа, пише днес "Таймс". Вместо това той изтърпява брутално 85-часово задържане в милицията, докато президентът Александър Лукашенко решително се е вкопчил във властта.

Каросерията на полицейското возило беше пълна с клетки, по около 1 квадратен метър, с по трима или четирима души, притиснати във всяка.

- Беларуска сауна - промърмори един човек.

Бях решил в последния момент да отида в Беларус, за да предавам за изборите. Но докато стоях с други фотожурналисти на протестна акция край "Галерия Минск" ден след като президентът Лукашенко обяви победа, ме хванаха. Служители от ОМОН, специалното военизирано полицейско подразделение, биеха и задържаха наред всеки, когото можеха.

Бяхме отведени в "Окрестина" 36, това е прословутият център за задържане, където имаше хиляди арестувани цивилни.

Накараха ни да коленичим върху бетона в продължение на четири часа и след това да се съблечем голи. Под мен имаше петно на стената и локва кръв, а докато се опитвах да се пазя от нея, ме ритаха и биеха с палки.

Опитах се да обясня, че съм поляк, а руският ми е лош.

"Тук няма полски злоти, само беларуска рубла", присмя ми се един от охраната, ритайки ме в ребрата и слабините и удряйки ме с палка.

Килията, в която ни заведоха, беше за четирима, но там бяхме 23-ма. Единият беше италиански журналист, друг - швейцарски борец, руснак, турчин и дори китайски турист. Имаше двама украинци, един - с подути крака и друг - с кърваво око. 

Имаше хора от Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан. Повечето бяха арестувани на случаен принцип, прибирайки се вкъщи или влизайки в такси.

Трудно е да спиш в мръсна претъпкана килия, слушайки писъците на хора, докато ги изтезават. За 85 часа получих храна само веднъж: каша и хляб.

Един мъж кашля пет часа, след като го пребиха, а когато дойде медицинска сестра да провери пулса му, ми кресна: "Млъквай." В крайна сметка го освободиха, както правят, когато счупената ръка посинее, но не по-рано.

Нямахме контакт с външния свят или информация за това, което ще ни се случи. Първоначално се надявах, че скоро ще бъдем освободени, но с течение на времето това стана всичко, което можех да направя, за да не позволя на тревогата да ме завладее.

Един млад мъж, с когото станах приятел, изглеждаше щастлив и издръжлив, но той беше отведен и когато се върна - около седем часа по-късно, беше напълно неузнаваем, бълнуваше и изглеждаше в състояние на психоза.

Никога не бях виждал човек да се разпада така. Той легна на пода, а аз прекарах последната вечер гледайки, за да се уверя, че не се е наранил.

Едва на следващата сутрин, когато излязох извън затвора, наистина повярвах, че съм свободен.