Наскоро египетският милиардер Нагиб Сауирис обяви плановете си да купуви гръцки остров. Намерението му е да го подари на бежанците от Близкия изток и Африка, които да си го превърнат в своя територия. И макар че Туитър общността прие щенията на Сауирис като "налудничава идея", то тя бледнее в сравнение с друга по-ранна екзотика, която е имала амбициите да решава геополитическите проблеми в Средиземноморието. Става дума за проект от първата половина на 20 век, който навремето е бил обсъждан съвсем сериозно от държавни ръководители и дори от Организацията на обединените нации.
Той се е наричал Атлантропа и основната идея е чрез частично оттичане на водите Средиземно море да се превърне в огромен язовир, разположен в средата на Евроафрикански суперконтинент, разказва сайтът за наука iflscience.
Повече от шантаво звучи, нали...
И все пак след края на Първата световна война германският архитект Херман Сьоргел се захваща да работи активно точно по такъв проект и се занимава с него от 1928 година чак до смъртта си през 1952-а. А подбудите му са били повече от хуманни.
Опитът му от войната, икономическите и политическите сътресения, както и възходът на нацизма в Германия убеждават Сьоргел, че нова световна война може да се избегне само ако е намерено радикално решение на европейските проблеми с безработицата, пренаселеността и неминуемо предстоящата енергийна криза. Според него решението е в технологиите.
Идеите на Сьоргел са на Гибралтарския проток, на Дарданелите, а също и между остров Сицилия и Тунис да бъдат изградени огромни язовирни стени. На всяка от тях да се направи гигантска водноелектрическа централа, и те да поставят основата на новия суперконтинент.
В окончателния си вид проектът предвижда Средиземно море да бъде разделено на два отделни водоема, като в западната част нивото на водата бъде свалено със 100 метра, а в източната - с 200 метра. По този начин, според изчисленията на Сьоргел, щели да бъдат пресушени общо 660 200 квадратни километра нови земи. Отвоюваните от морето територии щели да са с площ, по-голяма от тази на днешна Франция.
Това обаче далеч не е всичко. Германският архитект имал и идеята да бъде преградена река Конго, така че на световната карта да се появи новото "Чадско-конгоанско море". Сьоргел се надявал, че това ще окаже силно влияние на африканския климат и ще превърне континента в по-приятно място за живеене за бъдещите европейски заселници.
В съответствие с колониалните и расистки нагласи на времето, в което е живял, германският инженер предвиждал Африка с нейните ресурси и земя да бъде изцяло на разположение на европейците, които масово да се пренесат да живеят там.
Сега идеите на Сьоргел звучат абсурдно, но навремето са били приемани като новаторски и напълно реалистични - от архитекти, инженери, политици и журналисти. И днес в "Дойче музеум" в Мюнхен са запазени множество архитектурни планове и чертежи на гигантските язовирни стени и мостове на бъдещия континент, както и писма за подкрепа и стотици статии в подкрепа на проекта.
Всъщност навремето онова, което е превърнало проекта Атлантропа в изключително популярен, е било виждането, че световният мир не се постига чрез политика и дипломация, а чрез просто технологично решение. Гигантските ВЕЦ-ове в Гибралтар и Дарданелите трябвало да произвеждат достатъчно енергия за всички хора в Европа и Африка. Те щели да са под надзора на напълно независим и наддържавен орган, който да доставя електроенергия на всички и да има правомощия да спира захранването на всяка държава, която представлява заплаха за световната сигурност. Освен това Сьоргел направил и друга сметка. Инвестицията в изграждането на суперконтинент щяла да струва толкова много на европейските държави, че те нямало да имат достатъчно пари за военни бюджети, с които да водят войни.
Утопия, която Сьоргел удачно рекламирал и за която получава впечатляваща медийна подкрепа от вестници, радиа и кинематографията през първата половина на ХХ век. За "Атлантропа" била написана дори и симфония.
В крайна сметка проектът пропада заради мащабните технологични решения, с които е свързан. Въпреки това, след като Европейският съюз през 2012 г. получи Нобелова награда като признание за неговия принос за постигането на траен мир в Европа, изглеждаше сякаш идеята на "Атлантропа" може би се е сбъднала.
Но през 2015 г. това вече не изглежда така и сътрудничеството между европейските нации отново е по-скоро далечна мечта. За пореден път.