Керванът си върви. Лимузини с национални флагове не задръстват движението в центъра на Ню Йорк, от Ийст Ривър са се изтеглили патрулните катери на бреговата охрана на САЩ, а в ресторанта на ООН неизвестни делегати отново си мънкат под сурдинка.
70-ото юбилейно заседание на Общото събрание на ООН счупи всички рекорди: пристигнаха 154 държавни и правителствени глави, повече откогато и да било. След откриването с реч на папата цели десет дни те бърбореха за бедност и обрат в климата, за кризата с бежанците и за гражданската война в Сирия.
Но катастрофата в Сирия продължи да се разгаря. Конфликтът ескалира чрез едноличния ход на Русия пред очите на бездействащия свят, една война със зловещи исторически паралели.
Че изобщо се стигна толкова далеч, никой не носи такава вина, както Обединените – разединени - нации.
Сирия маркира края на ООН такава, каквато я познаваме. Това най-ярко пролича миналата седмица по време на извънредно заседание на Съвета за сигурност, който даже не успя да се обедини около едно беззъбо обсъждане. Че това заседание беше ръководено от руския външен министър Сергей Лавров, беше повече от ирония.
Нови разговори, нов провал
Тази сряда Съветът за сигурност отново заседава по темата "Сирия", но този път в намален състав. И пак нищо няма да се случи.
Парализата на Съвета за сигурност е отдавна известна, но чрез Сирия попадна под ярката светлина на прожекторите – един международен позор, исторически позор. Застиналият в кухи жестове орган обръща гръб точно на онези, за чиято защита той беше създаден: безправните мирни граждани.
Провалът е програмиран. Закостенялата структура на Съвета, един продукт на световни войни, който по време на студената война замръзна, се съпротивлява на днешната геополитика: с архаичното си право на вето петте постоянни членки, пръкнали се от коалицията на победителите (САЩ, Русия, Франция, Великобритания и Китай), смело могат да саботират решения.
От това в момента се възползва предимно Русия, за да крепи Башар Асад, нейния добър приятел и най-добър оръжеен клиент и същевременно да държи на разстояние ислямистките екстремисти. С правото си на вето Москва четири пъти блокира действия на ООН срещу Асад. Всяко вето укрепваше Асад. Когато това се оказа недостатъчно, Русия му изпрати на помощ бомбардировачите си – през главата на ООН, която безпомощно трябваше да наблюдава игрите на Владимир Путин.
Коренна реформа на Съвета за сигурност
Историята на този конфликт е и история на провала на международната общност: властта на малцинството може да сложи спирачка и на най-добрите намерения на мнозинството. Така стана през февруари 2012 г. Тогава 13 членове на Съвета за сигурност гласуваха Асад да понесе отговорност за неговите престъпления срещу човечеството.Налагането два пъти на вето гилотинира резолюцията – на Русия и, като често става, на Китай. Посланието беше оглушително – за Асад, както и за сирийската опозиция.
Само веднъж и то за кратко просветна надежда след кошмарните атаки на Асад с химически оръжия. През септемри 2013 г. в ООН беше договорен компромис за отстраняването на тези забранени оръжия.
Провалът в Сирия придаде нова актуалност на отдавна назряващите усилия за реформиране на Съвета за сигурност. Франция предложи компромис – при случаи на геноцид, военни престъпления или погазване на човешки права петте постоянни членки на Съвета за сигурност доброволно да се откажат от правото си на вето. Париж даде добър пример.
До този момент 75 от 193 държави членки на ООН подкрепиха това предложение. Сред тях не са Русия, Великобритания, Китай и САЩ.
-----
* Марк Пицке е кореспондент в Ню Йорк на сп. "Шпигел", откъдето препечатваме коментара му.
