Някои упорито отказват да нарекат социалните врежи медии, но те често са дори повече от това. На това непретенциозно място за срещи понякога се случва да срещнем актриса, клоунеса, г-жа Лимон, фурия като Малката Мю на Туве Янсон, която ще ти говори за живота като за циклони, тайфуни, смерчове, фъртуни, урагани и пясъчни бури…, подобни на нейното въображение. В българското кьоше на Фейсбук има страница, наречена Хората на София, People of Sofia. Днес в окото на фотоапарата им е попаднала Татяна Лолова. Хубаво е, че и са си поговорили с нея, за да поседнем мислено и ние на нейната пейка. Представяме ви едно възхитително безгрижно интервю с г-жа Лолова, която рядко дава интервюта и е направо нереално, че е една от нас, хората в София.
– Много ме зарадвахте като решихте тук да ме снимате. На най-хубавото място ме сложихте. Тази пейка я е правил мъжът ми. Имаме една вила, но там нали всичко крадат и изчезва, та решихме да я донесем тук пред блока – в градинката да стои.
– Добре, вие сте Татяна Лолова.
– Да. И госпожа Лимон.
– Защо г- жа Лимон?
– Две-три думи, тук две-три, там две-три думи, аз като съм дала сто интервюта, на сто и първото вече съм госпожа Лимон. И съм принудена да отказвам, колкото и да не ми се иска (смее се).
– Кореняк софиянка?
– Да. В София съм родена.
– Какъв е първият ви спомен за София? Най-ранният, като най-малка?
– Не знам, но като най-малка си спомням като се родих и майка ми как ме изведе на десетия ден в количката във вътрешния двор, завита добре.
– Това си го спомняте?
– Ако ми вярвате, значи го помня (смее се). Не. Разказвано ми е много често. Завила ме добре и всички рекли: „Боже, тази майка луда ли е, как така новородено дете (аз съм родена на 10-и февруари) ще го изведе навън с количката?“ Майка ми много искаше да ме калява, да ставам страшна.
– Жилава?
– Да. И така до първата пневмония, след която спряха да ме каляват. Баща ми искаше да бъда хармонично развита личност, преди да го измислят още това с хармоничното.
– Обратното значи, защото обикновено бащите искат да са калени децата.
– Баща ми беше по-нежния, по-интелектуалния. Майка ми беше много красива, много ефектна, но… такава, агресивна (смее се).
– Тежък характер?
– Прекрасна. Много я обичаха всички, но към мене беше строга и не знам колко справедлива, но ето, виждате, че съм пораснала и дотук преживях да се срещна с вас.
– Как се промени София?
– Променя се непрекъснато. Родена съм на „Асен Златаров“ и досега продължавам да мечтая да се върна и да живея там. Живели сме под наем там, във вътрешна къща. След това съм живяла на „Гладстон“. Завърших Първа девическа при великолепни учители, даже имаше една програма и всеки трябваше да се премести там, където живее, но мен не ме пуснаха, защото бях артистката на училището.
– На колко започнахте да играете, така… несъзнателно?
– Рецитирах и танцувах от малка.
– А мечтаехте ли да станете актриса?
– От тригодишна възраст. Откакто помня, оттогава искам. Но междувременно минах през всички професии, включително по едно време ни заведоха в училище за керамика и ни казаха, че всички трябва да станем керамички…
– Грънчарки?
– Да (смее се). И после отивам в драм кръжока, където бях, и казвам, че аз няма да ставам актриса, защото ни казаха да станем грънчарки и ще стана грънчарка. И след това каква ли не. Учителката ми по рисуване ме записа в нейния кръжок и много настояваше да стана художничка.
– Вашият съпруг е художник.
– Мъжът ми, дето всички мислят, че сега изведнъж е станал художник – най-хубавото е, че той направи първа изложба в Лондон и след успеха там отново „първа“ изложба в София.
– Добре, винаги съм искал да ви питам едно нещо. Много добре си спомням как като ви видях на живо за пръв път, просто се ухилих веднага. Много ми е интересно като излезете на сцената и видите триста човека ухилени, как се концентрирате да играете?
– Зависи. Когато играя в екип, има така наречената четвърта стена, която не трябва да се прехвърля. Много хора си мислят, че е премиера, но вече 12-а година играя един моноспектакъл в Театър 199, в който партньор ми е публиката. Когато играя добре, това се дължи на нея, защото става страхотен контакт. Даже понякога се налага да ги озаптявам, защото ако ги пусна да си се смеят, къса се нишката. Но пък не може и непрекъснато да ги хващаш за гушата, защото те хората си искат да си се смеят, а ти: не сега, не сега. А кога? А кога? Те затова са дошли – да се порадват. Колкото и да ги хващам, гледам и да ги пускам. Та не ми пречат усмивките на хората, никак. Когато ми трябва, съм потънала вътре в образа. Страшно ме вдъхновяват. Сега, последното представление, викам на мъжа ми, ах, прекрасно представление, а той не е свикнал да се фукам, и вика какво пък толкова, че ти и така друг път си го играла, и аз му казвам, публиката, тя го изигра, публиката. Аз не мога да й се противопоставям, когато тя иска да го играя така ведро, така хубаво, така… спонтанно. Стана като в любовта. Трябва две страни.
– Не се ли изморявате?
– Не. Не. Някой път отивам на представление и викам: „Божеее, точно пък тази ли вечер, ох!“ Не всеки път имам настроение, трябва да го получа. Никой не го интересува дали съм с болка, дали съм тъжна, дали съм нервна, дали съм оскърбена… Това публиката не бива да го усеща по никакъв начин или да го знае, но много често отивам уморена и накрая съм готова веднага да почна още едно представление. Дава ми сила. Това е енергията. Да си актьор означава да даваш енергия и да взимаш енергия. Това е обмяна на енергия. Енергията е реално съществуващо нещо, което има частици.
– Във филмите го няма това.
– Във филмите го няма, но там има контакт с колегите, с темата, с екипа.
– Не ви се спира да играете?
– Да ми се спира? Не, не ми се спира. Като реша да си тръгна, ще спра, без да ми се спира. Актьорът играе, докато диша, а под „диша“ се разбира „да може“.
– Друго какво да ви питам?
– (Смее се). Нищо.
– Кога се почувствахте известна и обичана?
– Трябва да кажа, че циганите, дето искат сега да им викаме роми, когато са свестни хора, са прекрасни. Когато се появи телевизията, много малко хора в един голям блок имаха телевизор. В едно-две семейства най-много. И тогава се събираше целият блок заедно, носеха се столчета, нещо вкусно за хапване и се гледаше телевизия. На другия ден, ако ние от Сатирата участвахме в програмата, се прочувахме. В трамвая почти всеки от нас е имал такъв разговор: „Добър ден, снощи ви гледахме по телевизията, беше дъра-бъра-дъра-бъра… много хубаво. Вижте какво, моля ви се, кажете в общината, че така и така…“ Въобще, нареждаха ни как да оправим държавата. Не можеха да си представят, че ние се показваме по телевизията всяка вечер, те се събират заедно от целия блок да ни видят и ние не сме всесилни. Значи, ние сме много можещи и властимащи хора…, но не е така. Та циганите по това време бяха първите с телевизори, съответно първите, които започнаха да ме разпознават, бяха мургави. До един. Явно много бързо прихващат техниката, не знам. След това почнаха и по-светлите. Онзи ден излизам на разходка, хубаво време, трябва да се използва. Може би 12-13 спирания съм имала. Първото спиране ей тук на ъгъла беше от един мургав, стоеше си и ми вика: „Татянче, здравей“.
– Ама вие не го познавате?
– Не (смее се). Тия, дето ми викат „Татянче“, не ги познавам поначало. И аз му викам: „Здравейте“. А той: „Да си жива и здрава“. Аз му казвам: „И вие!“ След десет крачки пак двама мургави. „Добър ден, приятен ден.“ Така ми стана приятно, хем слънце грее… След това почнаха светлите (смее се). Най-нежно и хубаво е, когато кажат само „Добър ден“. Особено когато са млади момчета, когато са успели да се запознаят с теб, така че да имат желание, виждайки те още отдалече, да се усмихнат и само да кажат „Добър ден“. Това ми прави деня прекрасен. Не че момичетата не ми създават удоволствие, но поначало театър и кино се гледат като че ли повече от момичетата. Свикнала съм много с тях. Когато го правят момчета, това ми прави впечатление и много ме топли. Една от срещите беше с една жена, която ми каза: „И в гръб ви познах“. Бях с тази шапка, която ми е подарък. Последният, който ме среща, директно ми каза: „И с тази шапка ви познах“.
– А как свикнахте с тази обич? Вдигна ли ви се самочувствието, почнахте ли да ходите по-наперено?
– А, не, не (смее се). Много е хубаво да те обичат. Има и такива, които не ме обичат, но аз тях не ги познавам, те не ми се обаждат и така остават анонимни. Тези, които ме обичат, ги познавам по лицата. Те стават красиви. Независимо какви черти им е дала природата, те стават красиви, защото добрата енергия и усмивката правят лицето хубаво. Той ми се радва и ми вика: „Ох, сега ще ми върви“. Добре, какво да чувствам аз (смее се)? Някой път, когато на мен ми е много тъжно, или знам, че денят ми ще бъде много тежък, като отсреща ми, кажат: „О, днеска ще имам много хубав ден“, тихичко на ум си казвам: „Блазе ти“.
– Последен въпрос и ви оставям на мира. Щастлива ли сте?
– Да. Аз съм много щастлива жена.
