Колкото повече се задълбочава миграционната криза на Европа, толкова повече общи черти изплуват между нея и дълговата, в частност – гръцката. И двете засягат самата основа на европейската интеграция – единната валута и единното пространство без вътрешен граничен контрол, известно като Шенген. И в двете кризи тази основа се оказва ненадеждно защитена срещу външни шокове – в единия случай срещу световната финансова и икономическа криза, в другия – срещу безпрецедентния миграционен натиск, предизвикан от серия кризи в Близкия изток и Африка, най-остра от които е сирийската.

И в двата случая ЕС е принуден в движение ad hoc да допълва вторичното си законодателство  – директиви, регламенти, да създава нови правила и механизми, за да отговори на конкретни промени в обстановката. В същото време всяка от тях напомня, че трябва ремонт на първичното му законодателство – договорите.

И в двете кризи Европа се измъква с решения, които са на ръба на законното – спасителните фондове на Еврозоната фино заобикалят забраната едни нейни членки да плащат дълговете на други и ЕЦБ да изкупува дълг на финансово затруднени правителства; схемите за релокация на мигранти от Гърция и Италия, макар и основаващи се на клауза за солидарност в Лисабонския договор и приети с квалифицирано мнозинство в Съвета на министрите, са намеса в полето на национална компетентност, вътрешни работи, миграция и убежище. Затова и две държави – Словакия и Унгария – ги оспорват пред Съда на ЕС.

И в двете кризи се сблъскват категориите солидарност и отговорност, открояват се слаби звена в ЕС (с мигрантите това отново е Гърция) и в съюза се оформят два лагера по въпроса какво да правим с тях – да им помогнем или да ги накажем?
Несистемни партии вземат властта – крайнолявата СИРИЗА в Гърция, десноконсервативната и евроскептична „Право и справедливост“ в Полша. Бивши системни политически сили преминават в антисистемния лагер – управляващата „Фидес“ в Унгария.

В същото време се множат пророчествата, че тъй като Европа се оказва неспособна на единно решение и тъй като тя винаги тича след събитията и прави твърде малко и твърде късно, най-вероятно изглежда нейните членки да се върнат към националните решения – национални валути и национални граници, и с един удар да разрушат 60-годишната постройка на интеграцията. 

Нито едно от тези мрачни пророчества не се сбъдна за еврото. Но след острата фаза на неговата криза ЕС е доста по-различен от това, което беше в началото ѝ. По аналогия можем да предположим, че същото ще направи с него миграционната криза.    
Дълговата криза започна през 2009 година с признанието, че Гърция е фалшифицирала статистиката за макроикономическите си данни.

Миграционният проблем съществува от десетилетия, но първите белези, че той се превръща в криза за Европа, бяха непрекъснато нарастващият след 2011 година наплив на нелегални мигранти през Средиземно море първо към Италия и след това към Гърция, серията корабокрушения, в който загинаха над 3000 души, експериментът на Италия да пропуска пришълците към Франция, което в крайна сметка доведе до промени в законодателството на зоната без вътрешен граничен контрол на Европа – Шенген. Те позволиха на държавите в нея да възстановяват временно (от две седмици до две години) този контрол при извънредни обстоятелства.

Последното голямо корабокрушение с над 800 удавени между бреговете на Либия и Италия през април 2015 година предизвика първата европейска реакция извън рамките на „обичайния бизнес“. Извънредни срещи на вътрешните и външните министри и на върха набелязаха първата серия от десет мерки срещу незаконната миграция в Средиземно море, включително и военноморска операция срещу трафикантите.

Това беше всъщност първата серия палиативни мерки, които ЕС взе, заобикаляйки основните проблеми за източниците на миграцията и за липсата на единна европейска политика по миграцията, убежището и охраната на границите. 
Тази серия напомня за първия спасителен план на Еврозоната и МВФ за Гърция от 110 милиарда евро през 2010 година, който не реши нищо. Страната остана в рецесия, съотношението на дълга ѝ към БВП продължи да расте, по нейния път една след друга тръгнаха Ирландия, Португалия, Кипър, Испания.

Мина още време, наситено с драматични срещи на върха, докато Еврозоната приеме, че не може да има една валута и 16 (днес 19) системи от правила за икономическо управление, докато стигне до взаимния надзор над бюджетите и реформите в рамките на т.нар. Европейски семестър, до фискалния пакт, до банковия съюз и до доклада на „петимата председатели“, който предвижда в обозримо бъдеще Еврозона със собствен бюджет, финансов министър, парламент.

Вероятно на ЕС предстои да узрее и за това, че не може да бъде единно пространство за свобода, справедливост и сигурност, ако те се пазят и поддържат по 28 различни начина.

Вероятно можем също да търсим аналогия между: 
- изброените горе стъпки в управлението на икономиките;
- втория спасителен план за Гърция на стойност 238 милиарда евро от 2011 година;
- подобните планове за Ирландия и Португалия, от една страна, и серията спорни инициативи на Комисията в областта на миграцията и убежището като:
 – схемите за релокация от май и от септември 2015 година, които предвиждат страните от ЕС да приемат общо 160 000 мигранти с право на международна закрила от Италия и Гърция; 
- изграждането на приемните центрове, т.нар. горещи точки за отделяне на бежанците от икономическите мигранти; 
- съвместния план с Турция за управление на миграционната криза; 
- срещата на върха в Малта с африканските лидери на същата тема; 
- удвояването на средствата от европейския бюджет за бежанците, включително за три фонда – за Турция, Сирия и Африка;
- срещата с лидерите от Балканите и Централна Европа за т.нар. Западнобалкански миграционен маршрут;
- проекта за европейска гранична и брегова охрана.

И в двете кризи изброените мерки не убедиха нито света, нито европейците. 

Вторият спасителен план за Гърция и фискалният пакт успокоиха пазарите за малко, но последваха трусовете с Испания и Кипър. Гърция продължи да затъва. Оставаше порочният кръг между държавните дългове и банковите фалити. Техен отговор бяха серията решения, свързани с банковия съюз.

Планът за преместване на мигранти вътре в ЕС (релокация) до момента е зрелищен провал – до края на миналата година бяха преместени 331 мигранти, докато в Европа влязоха над 1 милион. От 11 планирани „горещи точки“ бяха изградени три, потокът не отслабна въпреки зимните студове.

"Държавите членки не приведоха в действие взетите решения и затова трябва да им ги повтаряме", каза пред Европейския парламент на 19 януари председателят на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер.

"Много трудно е понякога да се дисциплинират държавите членки. Нито аз мога да го направя, нито Комисията", призна на същото пленарно заседание председателят на Европейския съвет Доналд Туск.

"Ситуацията става все по-лоша, по 3000-4000 мигранти са пристигали на ден в Гърция през коледния период", призна седмица по-рано в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на Европейския парламент еврокомисарят по миграцията и убежището Димитрис Аврамопулос. 

Девет държави от Шенген възвърнаха контрола по границите си за различни периоди от време. Зачестиха декларациите (включително от бившия френски президент Никола Саркози), че „Шенген е мъртъв“ или най-малко е в кома.

Последваха смразяващи предупреждения от Юнкер, че „без Шенген Европа няма смисъл“ и че без него единният ѝ пазар би се разпаднал и от Аврамопулос, че „ако Шенген се срине, това е началото на края на европейския проект“.

"Остават ни още два месеца да си възстановим контрола“, каза на 19 януари в Страсбург председателят на Европейския съвет Доналд Туск. „Срещата на върха на ЕС през март ще покаже дали системата ни работи. Ако не работи, това ще има сериозни последици – сриването на Шенген."

Преломно събитие в кризата на еврото беше декларацията на председателя на Европейската централна банка Марио Драги от средата на 2012 година, че ЕЦБ ще направи „всичко необходимо“, за да защити единната валута. Тя укроти финансовите пазари и натискът върху дълговете на най-нестабилните в Еврозоната намаля.

Такъв преломен момент в миграционната криза до момента не е настъпил. Нейната крива е в период на изкачване. 
Историческото изявление на Драги не сложи край в кризата на еврото, а само отбеляза приключването на най-острата ѝ фаза. Веднага след нея бяха положени основите на банковия съюз. Доизграждането на икономическия и валутния съюз, което следва в дългосрочен план, ще продължи вероятно и след сегашното десетилетие.

Кризата в Еврозоната отново се обостри, когато през януари миналата година в Гърция дойде на власт СИРИЗА и обяви, че ще ревизира всички мерки за спасяване на страната и еврото из основи. Конфликтът на премиера Алексис Ципрас с всички останали правителства в общата валута ескалира до юли, когато той свика референдум по споразумението с кредиторите и избирателите го отхвърлиха с 61 на сто от гласовете. 

Две седмици по-късно обаче Атина обърна курса на 180 градуса и прие много по-лош вариант на отхвърлената в референдума сделка. Това стана, след като Германия предложи Гърция да „излезе във ваканция от еврото“, т.е. намекна за изключването ѝ от Еврозоната.
Гърция, една очевидно лошо функционираща държава, беше в основата на кризата на еврото и в момента е в основата на миграционната криза в ЕС. Все повече са недоволните, че: 

- тя продължава пропуска мигранти към вътрешността на Европа, без да ги регистрира; без да им взема пръстови отпечатъци; 
- не допусна помощ от специалисти от граничната агенция на ЕС „Фронтекс“, докато не беше заплашена със суспендиране от Шенген в края на миналата година;
- от пет обещани приемни центъра е направила само един на о. Лесбос. 

При кризата на еврото освен традиционната гръцка неефективност и неохота за реформи имаше и ропот от левите правителства в Европа срещу налагания от Германия режим на финансова строгост.

В миграционната криза традиционната гръцка неефективност и неохота за реформи са придружени с друг втори план на съпротива срещу Германия и политиката на Брюксел – от т.нар. Вишеградска четворка (Полша, Словакия, Унгария и Чехия). Тези държави отхвърлят призивите за солидарност и налаганите им квоти за приемане на мигранти. 
За разлика от опонентите на фискалната строгост обаче тези четири държави отбелязаха точки и обърнаха подкрепата в Съвета на министрите и в Европейския съвет в своя полза. 

Самата германска канцлерка Ангела Меркел беше принудена да признае, че опитът ѝ да отвори вратите на страната си за бежанците беше грешка, която тя сега се опитва да поправи. Центърът на дебатите в ЕС се премести изцяло към охраната на външните граници за сметка на квотите за разпределяне на миграционната тежест.

През ноември миналата година от Австрия тръгна идеята за мини-Шенген. Това би била съкратена зона за свободно движение, съставена от страни, споделящи както принципите на обща политика на миграция и убежище, така също и капацитет да се справят с миграционната вълна по границите си.

Вероятно това ще бъде дисциплиниращата заплаха, която би принудила несъгласните с взетите решения да ги изпълняват, както заплахата за изключване от еврото вкара в правия път крайнолевите авантюристи, управляващи в Атина.
Проблемът е, че както изключването на една членка на еврото, така и на няколко членки на Шенген заплашва целостта и бъдещето на цялата европейска конструкция.

Както казваше предишният председател на Комисията Жозе Барозу, не може да потъне само гръцкият край на европейската лодка, а германският да продължи да плува. Същото е с Шенген – разбиеш ли го, разбиваш Европа.

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през февруари 2016 г. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” излиза всеки месец и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.