„Ню Йорк таймс“ публикува наскоро интересна статия, според която руското правителство често е убивало дисиденти, критици, изгнанници, бивши висши чиновници и други нарочени врагове,  като ги трови. Известните случаи включават Александър Литвиненко, който беше отровен с полоний в Лондон през 2006 г. и Александър Перепилични, който умря, докато правеше джогинг през 2012 г., но в чието тяло по-късно бяха открити останки от рядка растителна отрова. Това, което ме шокира в този притеснителен материал беше, че тази политика е продължила много десетилетия. Както става ясно от статията в „Ню Йорк таймс“ политическото убийство – и в частност употребата на отрова – изглежда е била широко разпространена в някои ключови органи на съветската/руската държава като се върнем в дните на НКВД и може би дори на царете. Лев Троцки не е бил заплаха за Йозеф Сталин през 1940 г., например, но той все пак е накарал да го убият, докато е бил в изгнание в Мексико.  

Разправата с дисиденти и други опоненти по този начин става стандартна процедура с продължителна бюрокрация, посветена на осигуряването на тези възможности като част от репертоара на Москва. Дори когато хората, които са мишени, са минимални дразнители и тяхното убийство носи повече вреди за международните позиции на Русия, отколкото ако ги оставят на мира.

Това поведение накратко е лош навик, който Москва трябва да изостави.

Но Русия не е уникална в това отношение. Всъщност повечето (всички) държави имат някакви „лоши навици“ – добре установени, но спорни практики, които остават в сила дори, когато основанията за тях вече не съществуват (ако въобще някога ги е имало). Както изобилната литература за бюрократичните политики ни учи, това поведение често остава, защото част от управлението е свикнала с него и иска да остане в играта. Само се опитайте да кажете на Air Force, че ръчно пилотираните самолети са извън играта. Елиминирането на вкопани агенции е трудно - още повече, когато са секретни. Заради това лошите навици могат да останат дълго, след като са спрели да носят полза. Те даже могат да се обосноват с това, че се основават на ценности или защото добре организирани групи по интереси вътре в социалната мрежа ги брани, дори когато привичките сами по себе си са унищожителни.

Вземете например САЩ.

САЩ не могат да спрат да разпространяват демокрация, без значение колко често тези опити дават нежелани резултати. 

Това е отчасти, защото демокрацията, свободата и т. н. са заложени в американската политическа култура и това прави трудно за критиците да спорят, че за други общества може да стане по-лошо, ако внезапно станат демократични. Тази политика продължава и защото различни правителствени агенции, НПО-та и хибридни организации са ѝ отдадени. Да се окуражава демокрацията не винаги е лоша идея, разбира се, но САЩ се опитват да го правят дори, когато последиците може да са вредни. Това е лош навик, от който не може да се откажем.

По подобен начин американското правителство упорства да смята, че може да реши сложни политически проблеми чрез употребата на  въздушна сила. И специално чрез убийства на определени мишени в далечни земи. Това средство може да дава резултати в определен контекст (например, изглежда, че помогнаха да се отслаби фракцията на Ислямска държава в Либия), но използването на въздушни удари като опит да се спечелят антибунтовнически кампании се провали в Афганистан, Йемен, Ирак и на други места. Но тъй като и Пентоганът и ЦРУ са свикнали с тези средства и защото са евтин начин „да се направи нещо“ без да се влагат много войници на земята, този рефлексивен отговор на сложни проблеми в отдалечени места стана друг лош навик.

Накрая, нашите „специални отношения“ с определени държави в Близкия изток – като Саудитска Арабия, Израел, Египет – са класически случай на лош навик, който не можем да изоставим. Всяка от тези връзки може да е имала добри основания в миналото – въпреки че всички те са били много зависими от доброто поведение на нашите клиенти, но стратегическите и морални основания зад всяка от тях стават все по-слаби с течение на времето. Въпреки това „специалните отношения“ остават и в някои случаи се разширяват, дори когато акумулират отрицателни последици.

Това са предимствата да си богата държава и суперсила, между другото. Световните суперсили могат да си позволят някои лоши навици. Но това не ги прави добродетели.

Други държави също имат изобилие от лоши навици. След независимостта си Израел прие стриктна политика на репресии към палестинската съпротива като действа в зле дефинираните граници, останали от примирието от 1948 г. Тази политика включва нападение срещу йорданските, египетските и сирийските сили – отчасти и за да накарат тези правителства да се отдръпнат от  съпротивата и това имаше смисъл в началото на 50-те години. Както показва Джонатън Шимшони в книгата си „Israel and Conventional Deterrence“ тази политика работи много добре с Йордания. За съжаление, води до нарастваща спирала на враждебност при Египет и има роля във войните и през 1956 г., и през 1967 г.

Днес, разбира се, политиката на репресии включва използването на мощните израелски военни сили срещу много по-слабите палестински групи, което неизбежно причинява непропорционални цивилни жертви. Вредите за международния имидж на Израел са много повече от спечелването на каквито и да е стратегически ползи, но това е навик, от който Тел Авив не може да се откаже. Междувременно палестинците остават вкопани в техните собствени лоши навици – вътрешните съперничества, корупция, контрапродуктивни форми на съпротива – практики, които върнаха назад техните собствени национални стремежи.

А какво да кажем за Германия? Като се има предвид опитът ѝ с разрушителната хиперинфрация от 1923 г., не е изненадващо, че следвоенните германци са свръхчувствителни относно стабилната валута и завладени от идеята за фискална отговорност. 

Както отбелязва Кристофър Алези: „Германската Бундесбанк беше основана през 1957 г. като първата в света изцяло независима централна банка с прост, но силен мандат – да поддържа стойността на германската марка стабилна чрез ограничена инфлация“.

Тази перспектива продължава да доминира германския подход към икономическата политика. Това е причината, поради която Берлин настоява за политика на ограничение след финансовата криза през 2008 г., политика, която удължи рецесията и и наложи допълнителни тежести върху редица европейски държави. Това, което е било на място през 50-те години вече не е такова през 2009 г., то германските управленци се фокусираха само върху лошите навици на гърците и други държави, и пренебрегнаха своята роля в създаването на кризата и свръхстриктната си отдаденост на фискалната праволинейност.

Може ли да се сложи край на лошите навици на дадена нация? Разбира се. Германците и японците имаха много лоши навици да се опитват да конкурират съседите си, но изглежда, че и двете нации успешно са сложили край на този си стремеж. САЩ толерираха робството и расизма, който го придружава, но вече повече от век се опитват да се отърсят от тази отрова, макар и с някои недостатъци.

В Сингапур Ли Куан Ю трансформира прочутия с корупцията си пристанищен град в модел на успеха, въпреки неговите недемократични черти. В Египет Анвар Садат изостави лошия навик на Гамал Абдел Насър да се опитва да води арабския свят и се фокусира единствено в развиването на определени египетски интереси.

Но както всички добре знаем, да се сложи край на лош навик не е лесно. Както предполагат германският и японският пример промените настъпват след големи национални бедствия, като при пристрастен, който е стигнал до дъното. Да се сложи край на лошите навици е по-малко вероятно, когато и действието и последиците са скрити – независимо дали става дума за руското разчитане на отровата или на енергичните опити на Националната агенция за сигурност да „ги събере всички“. И когато лошите навици са здраво вкоренени в съществуващите политически институции – както при обществата с голяма корупция – изкореняването им може да е почти невъзможно.

Което ни напомня, че трябва да сме – да, моята любима дума – реалисти относно способностите на сложни общества да се променят за една нощ. Този факт може да се бъде положителен в някои обстоятелства, тъй като помага да се защитят успешни политики от опоненти, които грешно искат да ги премахнат. Но също така означава, че политики, които просто са надживели своя смисъл може да е толкова трудно да се изкоренят, колкото плевел. Следващият път, когато решите, че някой харизматичен нов лидер ще дойде на власт и ще оправи всичко - помислете отново.

* Стивън М. Уолт е преподавател по международни отношения в Харвард. Последовател е на т. нар. школа на политическия реализъм в международните отношения. Мнението му е публикувано във "Форин полиси".