Живееше някога момче на име Майло, което не знаеше какво да прави със себе си – и не само понякога, ами през цялото време.

Един ден Майло заварва в стаята си странен подарък: лилава будка за плащане на пътна такса и карта на места, за които никога не е чувал, с няколко инструкции към нея. И се отправя към... Земите отвъд. Отвъд кое?

През Очаквания и Мързеландия към Речникополис и Цифрополис, следван неотлъчно от верния приятел Так, кучето времестраж, и от бръмбара самохвалко Шменти Бомбели, Майло тръгва на вълнуващо пътешествие. По пътя си среща всякакви чудати, комични и страховити персонажи и дори предприема опасна мисия – да върне в Царството на мъдростта прогонените принцеси Хармония и Мисъл.

Написана преди близо 60 години, тази забавна книга, изпъстрена с каламбури и игрословия и илюстрирана по неповторим начин от Джулс Файфър, вече се е превърнала в класика на детската американска литература.

Клуб Z публикува откъс от "Вълшебната будка" на Нортън Джъстър (изд. Прозорец)

Скоро и последната следа от Речникополис се изгуби в далечината и всички онези странни и непознати земи, които лежаха между царството на думите и царството на числата, се ширнаха пред тях. Беше късен следобед и тъмнооранжевото слънце бе вис­нало тежко над далечните планини. Хладен дружелюбен повей пляскаше игриво колата, а дългите сенки се протягаха лениво от дървета и храсти.

– Ех, какво нещо е ширналият се пред теб път! – възкликна Шменти Бомбели, който дишаше с пълни гърди, защото, изглежда, се бе примирил с пътуването и отново бе възвърнал доброто си настроение. – Духът на приключението, мамещата неизвестност, възбудата от неустрашимото дирене. Ама че възвишено преживяване. – След което, доволен от себе си, скръсти ръце пред гърди, облегна се назад и повече нищо не каза.
Няколко минути по-късно вече бяха напуснали откритото поле и бяха навлезли в гъста гора.

ТОВА Е ПАНОРАМНИЯТ МАРШРУТ: НАПРАВО КЪМ ГЛЕДНАТА ТОЧКА,

пишеше върху един доста голям пътен знак; ала противно на онова, което той твърдеше, наоколо не се виждаше нищо друго освен още повече дървета. Колата препускаше, а дърветата ставаха все по-гъс­ти, по-високи и по-листати, докато накрая, когато напълно закриха небето, гората изведнъж свърши и пътят изви покрай широка скална издатина. Отдолу – наляво, надясно и право напред, докъдето поглед стига – се беше ширнал красивият зелен пейзаж, сред който бяха пътували.

– Удивителна гледка – обяви Шменти Бомбели, който изскочи от колата с такова самочувствие, сякаш всичко това е било негова заслуга.
– Не е ли прекрасно? – въздъхна Майло.
– О, не знам – отвърна му непознат глас. – Всичко зависи от това как гледаш на нещата.
– Моля? – сепна се Майло, понеже не видя кой каза това.
– Казах, че всичко зависи от това как гледаш на нещата – повтори гласът.

Майло се завъртя и погледът му се спря пред две безупречно излъскани кафяви обувки, защото точно срещу него стоеше (ако може да се използва думата „стоеше“ за човек, който виси във въздуха) друго момче, горе-долу на неговите години, чиито стъпала се намираха на има-няма метър от земята.

– Например – продължи момчето, – ако обичаш пустини, тукашната гледка може изобщо да не ти се стори красива.
– Правилно – каза Шменти Бомбели, който нямаше желание да противоречи на човек, чиито крака се намираха на такова голямо разстояние от земята.
– Или например – поде момчето, – ако коледните елхи бяха хора, а хората бяха коледни елхи, щяха да ни отсичат, да ни поставят във всекидневната и да ни украсяват със станиол, а в това време елхите щяха да отварят нашите подаръци.
– Това пък какво общо има? – попита Майло.
– Нищо общо няма – отвърна момчето, – но е една интересна възможност, не мислиш ли?
– Как успяваш да се задържиш във въздуха? – поиска да разбере Майло, защото този въпрос го занимаваше най-живо.
– Тъкмо се канех да те попитам същото – каза момчето, – защото сигурно си по-голям, отколкото изглеждаш, щом можеш да допираш земята.
– Какво искаш да кажеш? – обърка се Майло.
– Ами в моето семейство всички се раждаме във въздуха, като главите ни се намират на точната височина, на която ще бъдат, когато станем възрастни, и от този момент нататък продължаваме да растем към земята. Когато напълно се източим нагоре, или, както виждаш, надолу, краката ни най-сетне докосват земята. Разбира се, сред нас има такива, които никога не достигат земята с краката си, независимо на колко години станат, но, предполагам, това го има във всички семейства.

Той подскочи с няколко ръста нагоре, след което се спусна пак до изходното ниво и продължи да говори:
– Ти сигурно си много възрастен, щом вече си стъпил на земята.
– О, не – отвърна сериозно Майло. – В моето семейство започваме от земята и растем нагоре, и никога не знаем докъде ще стигнем, докато не спрем да се източваме.
– Ама че глупава система – изсмя се момчето. – Значи ли това, че главите ви непрекъснато менят височината, на която се намират, и вие винаги виждате нещата по различен начин?

Тогава излиза, че щом станете на петнайсет, нещата изобщо няма да ви изглеждат същите, както когато сте били на десет, а на двайсет всичко отново напълно ще се промени.
– Предполагам – каза Майло, защото досега не беше се замислял по въпроса.
– Ние винаги гледаме на нещата от един и същи ъгъл – продължи момчето. – Така си създаваме по-малко неприятности. Освен това далеч по-смислено е да се расте надолу, отколкото нагоре. Когато си много млад, няма как да се нараниш силно, ако паднеш от въздуха, и със сигурност никой няма да ти се скара, че си протрил подметките на обувките или си надраскал пода, щом няма върху какво да ги протриеш, а подът е на един метър разстояние от теб.
– Много е прав – помисли си Так, който тъкмо се чудеше как ли гледат на този принцип кучетата в това семейство.
– Но има и много други начини да се погледнат нещата – подчерта момчето. – Например на закуска ти си пил портокалов сок и мляко и си ял варени яйца с препечена филийка и конфитюр – обърна се то към Майло. А после каза на Так: – А ти вечно се тревожиш, че хората си губят времето. А пък ти почти винаги грешиш за всичко – посочи то Шменти Бомбели, – но ако се окажеш прав, обикновено е по случайност.